Беше преди няколко дни. Беше тъмно, вече минаваше 20:00 часа. Криволичех си весело по тъмните и глухи улички, носейки старата видео карта на един приятел, за да я сложа на моята щайга. Вървях и си тананиках песничката, която телефона така нежно ми пееше на ушенце. Такива моменти, макар и често срещани и на пръв поглед обикновени, са доста сантиментални за мен - тъмно е, вървя самичък, светлината на няколко улични лампи - къде по-силни, къде по-слаби - осветяват пустите улички, над мен - безброй звезди и последно, но не по важност - вятъра! Вечерникът, без който Асеновград не може...
Винаги съм се радвал на такива моменти, в които вървя самичък и ме брули вятър, но той по-скоро ме гали, отколкото брули, защото аз го обичам.

Та, като се прибирах към вкъщи през оная вечер, си мислех как е време вече да напиша нещичко за блога, защото отдавна не го бях правил, а и чувствах, че Слави е на крачка да ми се разсърди за това, че само тя пише напоследък. Вървейки и мислейки за блога и за това какво ще пиша (имах нещо в предвид, обаче го забравих вече), изведнъж ми проблесна нещо - спомних си, че някой беше казал, че самотата е ценност, богатство.

"Самотата е ценност... Самотата е богатство.. Нещо такова беше, но това няма значение! Каква ти ценност и какво ти богатсво е това, от което всички бягат?? Не разбирам..."

Оставаше малко до вкъщи, т.е, малко време имах да мисля (тъй като вкъщи е лудница и брат ми ме побърква), но като цяло не успях да измисля нищо. Не ми и остана време да седна, за да пиша в блога. Сега обаче седя и слушайки музика, се замислям отново - защо наричат самотата богатство, след като тя почти винаги е с нас и всеки бяга от нея?
Не съм чул някой да бяга от богатство! Значи тя не е такова? Или пък е? Ако е богатство, в какво се крие то? Едва ли нещо нематериално може да изкара нещо материално, така че, едва ли нейното богатство се крие в разноцветните хартийки с ония чичковци и хубави цифрички, които ние най-галено наричаме болестта на народа или иначе казано - парите.
Ако се замисли човек, самотата наистина е ценност в някои случаи - ако трябва да избирате между това да сте сами и да сте в компанията, която ви е неприятна, кое бихте избрали? Защо? Няма ли тогава самотата да ви се стори като Божи дар?
Естествено, всичко в големи дози писва или убива, така че самота в големи дози звучи доста скучно, а понякога дори - убийствено!

Ако обаче, сте свикнали със самотата, като мен, едва ли тя ще ви прави впечатление :) Дори, много внимание ще започне да ви дразни. Самотата понасят трудно, само ония, дето никога не са били сами, но рано или късно и те се принуждават да свикнат и да се оставят на Нейно Величество да ги прегърне в голямата си студена и неприятна прегръдка...

Смятам да оставя това така, макар и недовършено. Мисля, че всеки един от нас, сам трябва да реши какво е самотата, какво не е и какво никога няма да бъде!

Самотата - богатството, от което всички бягат....



Първия Български Бутон за споделяне