In:

Почина Майкъл Джексън - Кралят на поп музиката

Почина Майкъл Джексън...
Смъртта му е потвърдена от лекарите в болницата, в Лос Анджелис, където Кралят на поп музиката е приет по спешност, днес, около полунощ българско време... И понеже сме човечета, няма как да пропуснем това, няма как да не кажем някоя друга дума за него. Нека си припомним кой е Майкъл Джексън, не че някога ще го забравим... :


Майкъл Джексън

Майкъл Джоузеф Джаксън (Michael Joseph Jackson) 29 август 1958г - 25 юни 2009 г. е роден в Гери, Индиана, САЩ. Той е седмото от деветте деца на фамилията. Освен него, в семейството му има още три момичета и пет момчета. Баща му, миньор, много рано подтиква децата си да пеят. През 1965 Майкъл и братята му Джаки, Тито и Джърмейн сформират групата "The Jackson 5", a по-късно "The Jacksons". През август 1969 подписват първия си договор и записват песента "I want you back". Успехът е зашеметяващ. През 1971 албумите им са най-купувани в Щатите. От 1971 до 1976 издават не по-малко от 11 албума. През 1979 "The Jacksons" бият всички рекорди с албума си "Triumph". През 1984 издават супер-албума "Victory". На 7 години Майкъл става солист на "Jackson 5". На 11 вече е звезда, а на 20 пее първото си соло.
През 1985 написва заедно с Лайнъл Ричи песента We are the world. Тази песен е изпълнена от повече от 50 известни личности за борбата срещу глада в Африка.
През 1992 той създава фондацията Heal the world, която помага на децата от цял свят.

За цялата си кариера Майкъл печели 13 пъти награда "Грами"

Източник - Wikipedia (кликнете на линка, за да прочетете цялата информация).
Това е малка частичка информация за Джако, но писмена информация. Майкъл беше певец и би трябвало да го представим с музиката, с неговата музика! Ето няколко от най-добрите и най-запомнящи се (поне според мен) песни :

We are the world



Heal the world




Billie Jean




Give in to me





Smooth Criminal






Разбира се има още много песни, с които Майкъл е известен и ще бъде запомнен, но тези са едни от най-големите му хитове. Преди час влязох в дата.бг да си търся една песен и когато видях, че на главната страница и четирите клипа бяха за Майкъл Джексън, не успях да се стърпя - цъкнах на "We are the world" , а после чух и "Heal the world" ако трябва да съм честен, последните две не ги бях чувал досега, или поне не ги знам по име, но те са просто уникални... В "We are the world" той не пее много, но песента я пишат заедно с Лайнъл Ричи, така че... Чудя се как може човек, който е изпял

There are people dying
If you care enough
For the living
Make a better place
For you and for me

и е направил толкова много за децата и за хората, човек, който е дарил общо 400 МИЛИОНА ДОЛАРА през живота си, да бъде така хулен и обвиняван в подобни неща, като случая с 13 годишното дете... Лоши сме, това е истината, лоши сме... Ние хората сме просто едни злобни и гадни същества и когато Господ ни праща ангелите си, ние ги убиваме - дали с хапчета, дали ги застрелваме, дали ги уморяваме, удушаваме, или ги обвиняваме в най-мръсните и долни неща на тоя свят, това няма значение, но ние ги убиваме... Но пък, ако не бяхме зли, щяха ли пак да идват същите тези ангели, в човешки форми? Никой не знае! Важното е, че ги е имало и всеки един от тях ни оставя послание и част от истината, нашата цел е да съберем пъзела накрая и да живеем щастливо в мир и разбирателство.

Джако беше един велик певец, един велик човек, великодушен и благороден. Той беше ценен не само за шоубизнеса и за музикалния бизнес, със своите 960 милиона продадени копия, но и за нас, обикновените хора, които слушахме песните му и слушахме посланията му. Ние ще продължаваме да слушаме посланията му и песните му, и никога няма да го забравим! Такъв талант не трябва да се забравя, защото това са героите на новото време! Времената са такива, че герой е не този, който извади ножа и нарами пушката, а този, който със стих, с песен, с думи, може да "победи" хората...

Великите певци не умират - те живеят вечно, чрез своите песни!!

Почивай в мир, Джако! Ние всички те обичаме...

In:

Кутийката със сок

...
Бяхме седнали на една пейка в училищният двор. Беше голямото междучасие и децата хвърчаха край нас, гонеха се, играеха си, пищяха, абе с две думи - радваха се! Че и защо да не се радват? Нали точно тия години са най-безгрижните, ако сега не се радваха, то кога? Като дойдеха на наше място ли? Не че бяхме много по-големи от тях, но тия 7-8 години отгоре бяха годините, в които човек научава основните закони на света, или поне някои от тях... А проблемите, проблемите?! "Никакви проблеми не са това" казваха по-големите от нас, но само ние си знаехме, колко сериозни са нашите проблеми и от колко голямо значение беше решаването им. Та, стояхме си на пейката двамата и гледайки децата, се усмихвахме и сякаш всеки един от нас си спомняше за своето детство, сякаш сред децата и ние отново бяхме деца. Или поне така се чувствахме в този миг! Едно "Хееееееееей, как сииииииииии??" ме накара да се върна в реалността и неволно да обърна главата си на другия край. Това беше тя! С усмивка и искрящи очи, стоеше там и ми махаше, и май чакаше да й отговоря. Извиках нещо от сорта на "Добре съм, а ти как си?" , но ми се стори, че още преди да изрека тия думи, тя вече се беше обърнала и бягаше, за да догони групичката си...
- Ех, момичета...
- Какво имаш предвид?
- Ами, попита те как си, а дори не изчака да й отговориш.
- Все тая...
- Не съм съгласен с теб, но както и да е. Нещо ти се развали настроението, така че не искам да споря с теб.
- Не се е развалило, защо да се развали? Откъде ти хрумват тия глупости всеки път? Като бездънен кладенец си за подобни дивотии!
- Благодаря за комплимента... И все пак от мен не можеш да скриеш... Какво ти е?
- Сам не зная... Иначе бих се справил с проблема на момента.
- Я пак?
- Добре де! Тя... Тя е виновна!
- Слушам...?
- То няма много за разказване, просто... Виждал си ме с нея, знаеш за какво става дума. Държим се сякаш... Толкова съм близо до нея - говорим си, закачаме се, прегръщаме се... Толкова съм близо до нея! Много пъти съм се питал дали не може... Дали не може още малко да...
- И да я целунеш?
- Ами...
- А после пак, и пак, и пак, и пак. После да тръгнеш с нея, работата да стане сериозна, да си постоянно с нея - пак прегръдки, пак целувки, пак любов, това ли искаш?!
- Ами...
- Виж сега какво ще ти кажа! Ако имаше нещо, досега да си го разбрал! Поне знаеш, че момичетата лесно се издават за такива неща. Така че стига си се заблуждавал! Не се заблуждавай, че можеш да получиш повече от това, което имаш, защото всеки получава точно определен дял от цялото. Толкова ти е дадено и повече няма да получиш! Така че, радвай му се! И не ти ли омръзна да се измъчваш постоянно за това и да говорим постоянно за това? И ... - вече не го слушах. Беше прав, много прав. Наистина ми беше омръзнало да се измъчвам за нещо, което така или иначе не съществуваше. Бяха ми писнали и безбройните му забележки на тая тема, многото дълги и безсмислени разговори, които вместо да ме убедят да се откажа, правеха точно обратното и ме надъхваха да се хвърлям напред с всички сили. Да нападам все по-ожесточено, да се опитам да взема онова, което толкова много и от толкова отдавна исках... Не исках вече да го слушам, не исках! Тъкмо щях да се обърна на другия край, когато тя отново мина и отново ми махна - беше хванала едно от ония сокчета в кутийките и също като наивно дете, смучеше силно, сякаш сламката щеше да стане двойно по-голяма и щеше да пуска повече сок... Чакай малко... Двойно повече сок, сламката, кутията, усилията...Мамка му!! Той пак е прав!! Каза, че няма да получа повече, отколкото ми се дава, същото е и със сламката! Тя пуска точно определено количество, независимо от това колко силно смучеш... Явно така е и в живота - всичко е точно определено... - Разбра ли ме сега какво ти говоря?? Алооооо!!!! Къде блееш пак, бе!? За кого се хабя тука, а ?! Какво си зяпнал там?! А, ето я твоята поробителка - отново минава и отново не пропуска да ти махне! Бог ми е свидетел - някой път ще отида и ще й кажа няколко думи... Не се ли усеща, че те наранява така?! Стига гледай, хайде! Хайде да си ходим.
Той стана и ми подаде ръка.
- Махай се, не искам да си тръгвам! Тук си ми е добре - гледам децата как си играят и им се радвам. Ти като искаш се махай, аз оставам!
- Ух, че си глупав... Айде да започнем отначало, а? Или пак няма да ме слушаш?
- Казах ти да се махаш! Винаги си твърде прав! Не искам да те слушам повече! Остави ме намира! Искам поне веднъж сам да преценя ситуацията и ако реша да се откажа, нека да го направя сам!!! САМ!!!! Разбра ли?! С А М !!!
- Добре, добре... Ще те чакам горе. Но не закъснявай много, защото май имаме класна.

Звънеца би и децата се затичаха към стаите си, моят приятел също се качи нагоре. Останах сам. Загледах се в небето, това прекрасно небе! И тия хубави бели облаци... Само дето от оттатък идваха едни сиви облаци и небето беше почерняло - идваше буря. Буря беше и в моята душа. Разкъсвах се на две, точно както се беше разкъсало и небето - от една страна слушах него, а от друга исках нея. "Лесно ти е на тебе, келеш скапан! Колкото и да си прав, ти все си отстрани и не знаеш какво ми е на мен!!! Може би без нея ще ми е по-гадно, може би ще ме боли повече, ако не ме поздравява и не ми маха, защото точно това ще стане, ако поговоря с нея сериозно... Може би така е по-добре и ме боли по-малко! Може би така ми е по-добре!!!" . Не се усетих как сведох глава и забих погледа си в земята. Погледнах пак нагоре - цялото небе беше станало сиво. Започнаха да падат едри капки. Една падна падна точно в лявото ми око, а друга падна на дясната ми буза. Сякаш само небето ме разбираше и плачеше с мен... Дъждът започна да вали, но аз останах там. За секунди целият бях мокър... Бях там - мокър и сам...