...
Бяхме седнали на една пейка в училищният двор. Беше голямото междучасие и децата хвърчаха край нас, гонеха се, играеха си, пищяха, абе с две думи - радваха се! Че и защо да не се радват? Нали точно тия години са най-безгрижните, ако сега не се радваха, то кога? Като дойдеха на наше място ли? Не че бяхме много по-големи от тях, но тия 7-8 години отгоре бяха годините, в които човек научава основните закони на света, или поне някои от тях... А проблемите, проблемите?! "Никакви проблеми не са това" казваха по-големите от нас, но само ние си знаехме, колко сериозни са нашите проблеми и от колко голямо значение беше решаването им. Та, стояхме си на пейката двамата и гледайки децата, се усмихвахме и сякаш всеки един от нас си спомняше за своето детство, сякаш сред децата и ние отново бяхме деца. Или поне така се чувствахме в този миг! Едно "Хееееееееей, как сииииииииии??" ме накара да се върна в реалността и неволно да обърна главата си на другия край. Това беше тя! С усмивка и искрящи очи, стоеше там и ми махаше, и май чакаше да й отговоря. Извиках нещо от сорта на "Добре съм, а ти как си?" , но ми се стори, че още преди да изрека тия думи, тя вече се беше обърнала и бягаше, за да догони групичката си...
- Ех, момичета...
- Какво имаш предвид?
- Ами, попита те как си, а дори не изчака да й отговориш.
- Все тая...
- Не съм съгласен с теб, но както и да е. Нещо ти се развали настроението, така че не искам да споря с теб.
- Не се е развалило, защо да се развали? Откъде ти хрумват тия глупости всеки път? Като бездънен кладенец си за подобни дивотии!
- Благодаря за комплимента... И все пак от мен не можеш да скриеш... Какво ти е?
- Сам не зная... Иначе бих се справил с проблема на момента.
- Я пак?
- Добре де! Тя... Тя е виновна!
- Слушам...?
- То няма много за разказване, просто... Виждал си ме с нея, знаеш за какво става дума. Държим се сякаш... Толкова съм близо до нея - говорим си, закачаме се, прегръщаме се... Толкова съм близо до нея! Много пъти съм се питал дали не може... Дали не може още малко да...
- И да я целунеш?
- Ами...
- А после пак, и пак, и пак, и пак. После да тръгнеш с нея, работата да стане сериозна, да си постоянно с нея - пак прегръдки, пак целувки, пак любов, това ли искаш?!
- Ами...
- Виж сега какво ще ти кажа! Ако имаше нещо, досега да си го разбрал! Поне знаеш, че момичетата лесно се издават за такива неща. Така че стига си се заблуждавал! Не се заблуждавай, че можеш да получиш повече от това, което имаш, защото всеки получава точно определен дял от цялото. Толкова ти е дадено и повече няма да получиш! Така че, радвай му се! И не ти ли омръзна да се измъчваш постоянно за това и да говорим постоянно за това? И ... - вече не го слушах. Беше прав, много прав. Наистина ми беше омръзнало да се измъчвам за нещо, което така или иначе не съществуваше. Бяха ми писнали и безбройните му забележки на тая тема, многото дълги и безсмислени разговори, които вместо да ме убедят да се откажа, правеха точно обратното и ме надъхваха да се хвърлям напред с всички сили. Да нападам все по-ожесточено, да се опитам да взема онова, което толкова много и от толкова отдавна исках... Не исках вече да го слушам, не исках! Тъкмо щях да се обърна на другия край, когато тя отново мина и отново ми махна - беше хванала едно от ония сокчета в кутийките и също като наивно дете, смучеше силно, сякаш сламката щеше да стане двойно по-голяма и щеше да пуска повече сок... Чакай малко... Двойно повече сок, сламката, кутията, усилията...Мамка му!! Той пак е прав!! Каза, че няма да получа повече, отколкото ми се дава, същото е и със сламката! Тя пуска точно определено количество, независимо от това колко силно смучеш... Явно така е и в живота - всичко е точно определено... - Разбра ли ме сега какво ти говоря?? Алооооо!!!! Къде блееш пак, бе!? За кого се хабя тука, а ?! Какво си зяпнал там?! А, ето я твоята поробителка - отново минава и отново не пропуска да ти махне! Бог ми е свидетел - някой път ще отида и ще й кажа няколко думи... Не се ли усеща, че те наранява така?! Стига гледай, хайде! Хайде да си ходим.
Той стана и ми подаде ръка.
- Махай се, не искам да си тръгвам! Тук си ми е добре - гледам децата как си играят и им се радвам. Ти като искаш се махай, аз оставам!
- Ух, че си глупав... Айде да започнем отначало, а? Или пак няма да ме слушаш?
- Казах ти да се махаш! Винаги си твърде прав! Не искам да те слушам повече! Остави ме намира! Искам поне веднъж сам да преценя ситуацията и ако реша да се откажа, нека да го направя сам!!! САМ!!!! Разбра ли?! С А М !!!
- Добре, добре... Ще те чакам горе. Но не закъснявай много, защото май имаме класна.

Звънеца би и децата се затичаха към стаите си, моят приятел също се качи нагоре. Останах сам. Загледах се в небето, това прекрасно небе! И тия хубави бели облаци... Само дето от оттатък идваха едни сиви облаци и небето беше почерняло - идваше буря. Буря беше и в моята душа. Разкъсвах се на две, точно както се беше разкъсало и небето - от една страна слушах него, а от друга исках нея. "Лесно ти е на тебе, келеш скапан! Колкото и да си прав, ти все си отстрани и не знаеш какво ми е на мен!!! Може би без нея ще ми е по-гадно, може би ще ме боли повече, ако не ме поздравява и не ми маха, защото точно това ще стане, ако поговоря с нея сериозно... Може би така е по-добре и ме боли по-малко! Може би така ми е по-добре!!!" . Не се усетих как сведох глава и забих погледа си в земята. Погледнах пак нагоре - цялото небе беше станало сиво. Започнаха да падат едри капки. Една падна падна точно в лявото ми око, а друга падна на дясната ми буза. Сякаш само небето ме разбираше и плачеше с мен... Дъждът започна да вали, но аз останах там. За секунди целият бях мокър... Бях там - мокър и сам...